От едно много слугинско място научаваме за смъртта на гей поета Николай Атанасов. Че е гей е сигурно, доколко е поет ще решава времето. Според някои от нас, това е един от фрапиращите случаи на зле прикрита литературна безпомощност, облечена в гей права. Но подобни факти не могат да изненадат никого вече – ЛГБТ общностите се оказаха удобен трамплин за всякаква посредственост. И то не само в литературата, изкуството, но дори и в спорта.
Другото убежище на посредствеността се оказа модернизмът – в него се скриха всякакви нещастници, които се бяха разконспирирали вече като хетеросексуални и по тази причина не можеха да приютят своята творческа немощ под знамето на дъгата.
Модернизмът се оказа не по-лош ракетоносител от джендъризма с всичките му 666 пола. А двете заедно се оказаха нещо като щита с Горгона Медуза – вкаменяваха всеки, който се осмеляваше да ги погледне с невъзторжено око.
Николай Атанасов безспорно е мокрият сън на българския неолиберален слугинаж: турчин, гей, ЛГБТ активист, живеещ в САЩ, болезнено мразещ хетеросексуалните мъже, без да прощава и на жените им. Как да не го закачиш на знамето си и да не го размахваш по гейпарадите! Как да не го обявиш за модернист – та модернизмът днес е отличен параван за всяка литературна немощ!
Далече сме от мисълта да водим войни с покойници, макар че това са мисли, които под същата форма и в същия вид ни вълнуваха и докато творецът на най-малко две малцинствени групи беше още жив и в относително добро здраве. По-скоро ни смути обвинението на някой си Димитър Кенаров, че ние, хетеросексуалните българи – подразбирай най-вече белите хетеросексуални мъже с християнско вероизповедание – сме моралните убийци на нежния певец на джендъра:
„… бе основно продукт на българската хомофобска, консервативна, патриархална среда“.
„… ранното отхвърляне, социалното неприемане се загнездиха като рак в душата на този млад, емоционален, раним гей мъж, разраснаха се с времето и в крайна сметка се оказаха фатални. И когато някой попита отново защо е нужно да приемаме ЛГБТ хората, защо да имаме прайдове, защо е нужно хомосексуалните да не изпитват срам на публични пространства, аз ще изкрещя: защото така спасяваме човешки души; защото така спасяваме човешки сърца; защото така спасяваме човешки животи“
Няма да проверяваме дали Кенаров е турчин, гей или просто усвоител на едни грантове – още повече, че нищо не пречи да е и трите. То някой път боговете, като изсипват благини над нечия глава, просто губят мярката. Както и когато отнемат ума й.
Ще пропуснем и факта, че Атанасов е бил наркоман, медицински диагностициран параноик и безработен бродяга в САЩ. Всичко това може да погуби и един заклет хетеросексуален мъж, но млъкни, сърце! Няма да изкажем и предположението, че причина за състоянието на нежния обратен поет може да е фактът, че и САЩ са точно толкова семейно и хетеро ориентирани като българите, а не някакъв хомосексуален рай – това явно не върши работа на кенаровците. Разбира се, че ние, българите, сме виновни, че живеещият от 20 г. в САЩ Атанасов не се е справил с живота и се е самоубил.
Че кой друг!?
Понеже познаваме безскрупулната параноя на западните ЛГБТ общности, няма да се впускаме във филипики срещу същите прояви на българските им марионетки. Само ще си послужим с още един пример. Обвиненията на Кенаров много напомнят тезата на западните неолиберали, че нямаме право да връщаме мюсюлманските главорези и убийци в родината им, ако тя е нестабилна политически, и трябва заради това да ги търпим, когато ни изнасилват и убиват.
Неолиберализмът е психично заболяване, тежка масова параноя, която се нуждае от доживотно лечение в психиатрия от затворен тип. Същото е и с недоправеното му отроче – ЛГБТ общността.
Толкова по темата!
Остава ни само да се засрамим от срама на педерастите, който те изпитват по наша вина на публични места и да ги оставим да превземат градовете ни. Да се подчиним на перверзията.
Ето някои снимки, които потвърждават тезата на Кенаров за нежната душа на обратните. Те са толкова крехки и раними! Нали!?
Засрамете се, хомофоби и патриархални българи такива!
