Много въпроси остават в живота ни без отговор и ни измъчват. Но има и такива, които ни тровят цял живот. В бившите социалистически страни един от най-мъчителните въпроси е: „Колко от моите приятели, близки, роднини или любими хора са били агенти на Държавна сигурност?„
И аз се питам непрекъснато това, опитвайки се да си отговоря какво от случилото се в живота ми е било подвластно на подобни зависимости. Не всички имена на агенти бяха осветени в България, там нямаше нито лустрация, нито пълни списъци на хората, които вгорчаваха или направо съсипваха живота ни. Стана така, че всички днес се подозираме взаимно в скрити тайни от подобно естество.
Има някои белези, по които могат да бъдат разпознати доносниците. Те имаха възможност да пътуват на Запад, докато на всички останали това не беше позволено. Кариерата им беше гладка, не бяха уволнявани или преследвани от режима. Обикновено учеха в престижни специалности, или във филологии със западни езици. Осигуряваха им се стипендии за образование в западни държави. Някои от тях бяха талантливи, но конюнктурни хора, ала повечето бяха посредствени нагаждачи. Образовани, но със средни възможности в областта, където се изявяваха.
За мен е непоносимо да разнищвам днес най-близката ни история. Защото друг мъчителен въпрос е как стана така, че след „Промяната“ тъкмо такива хора се озоваха на предни места в областта на културата, литературата, изкуството, науката и политиката, без миналото им да бъде навреме осветено и те да бъдат поставени на местата им?!
Спомняте ли си Иво Инджев например? Главен директор на БТА и телевизионен водещ в БТВ. Главен редактор във в. „Демокрация„, коментатор на радио „Свободна Европа„. И секретен сътрудник към Първо главно управление на ДС – агент „Ивайло„. Любимец на жълтопаветния планктон и редовно цитиран автор на „демократични“ журналистически пасквили.
Богдан Богданов? Президент на НБУ, Ректор на Нов български университет и Председател на Настоятелството му. Съучредител на Фондация „Отворено Общество“ и Председател на нейния Управителен съвет. Извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Гърция. Член на Съвета за национално развитие при Президента на Република България и председател на Балканската асоциация на семиотичните дружества. Това е малка част от титлите на този безподобен гьонсурат и кариерист – до края на живота му през 2016 г. Ще добавя само една негова титла още – ДС агент „Николов„. /Познавах баща му – достоен и достолепен човек. Какъв е синът на агент Николов не знам и не искам да знам/.
Георги Коритаров!? С него през един сравнително кратък период от живота ми се познавах лично. Възприемах го като съмишленик дори. Коритаров е един от най-гнилите плодове на „Промяната“. Водещ на предаванията „Радиожурнал“, „Светът в 13“, „Преди полунощ“ и „Балкански компас“ в радио „Свободна Европа„. Водещ на аналитичния преглед на печата „Блиц“. Другото ще го научите от интернет, списъкът на службите му е много, много дълъг. Ще добавя само още две неща. Никога не съм изпитвала по-голям срам за колега журналист, какъвто изпитах от интервюто на Коритаров с Анжела Димчева, и дано повече не се повтори! И да, той е още ДС агент „Алберт„, покойник от 2021 г. Господ да го съди!
Юлия Кръстева. Към тази персона трябва да подходим особено внимателно. Тя заплашва със съд, ако се ровим в тъмните й дела. Има и пари за целта, времето й обаче е малко. Купените от нея с престиж и нещо отгоре леви психодесни „интелектуалци“ са много и името им е „легион“. Няма да цитирам многобройните й титли, те са повече от тези на английската кралица. Досието й беше публикувано в интернет и след това свалено. Както и това на Коритаров, а и на мнозина други като тях. Митовете как е водила ДС за носа будят не просто смях, но и страх. Страх, че България никога няма да прочете миналото си и да се прости с него.
Привет, агент „Сабина„, как спахте снощи?! В България слугите Ви лъжат, мажат и мерят температурата Ви през час. Така че не се безпокойте, нищо не Ви застрашава, там нищо не се е променило и отроците на ДС управляват страната – сега и завинаги.
Преди доста време преживях нещо много симптоматично. Варненецът Георги Чобанов – Гео ме покани да дам текстове за бъдещото му интернет списание „Литернет„. Отговорих му, че първо искам да видя какви автори участват в него и тогава ще реша дали да пратя нещо там. Съмненията ми се потвърдиха с времето – списанието му, макар и много полезно, не винаги подбираше добре авторите си, затова не му дадох мои текстове.
Тогава Гео, без да ме уведоми, пусна линкове към творби в мои сайтове и така все пак попаднах във виртуалното му издание.
Помолих го да ги махне, той отказа и реагира много обидено и болезнено. Толкова болезнено, че ме принуди да млъкна и да се откажа от молбата си. Мислех темата за приключена, дори се сприятелих с него във „Фейсбук„. Това виртуално „приятелство“ трая обаче ден до пладне. Веднъж пуснах линк към текст, който твърдеше, че бащата на политика Николай Младенов е служител на Държавна сигурност. Това, което последва, е невъзможно за проумяване.
Оказа се, че този политик е личен приятел на Гео. Върху мен се изсипа кош с ругатни, обиди и накрая бях блокирана. Въпреки че информацията беше от „Уикипедия“ и отговаряше на истината.
Тогава не разбрах в какво съм се провинила и с какво предизвиках този нов водопад от гняв. Случаят с агент „Сабина“ и нейните самоотвержени защитници ми помогна да разбера какво става в родината ни.
Гео от няколко години е Отвъд и аз вече не мога да го съдя. Но България е пълна с геовци и това е ужасяващо.
/Дано не бъда неправилно разбрана. Списанието „Литернет“ е отлично литературно помагало и аз самата го ползвам непрекъснато. Друг е въпросът, че не всички автори и текстове в него ги смятам за добри, но това не е моя грижа, а на редактора му. И въпреки агресивната реакция на Гео заради приятеля му Младенов – смятам, че този човек вършеше напълно безкористно много полезна работа и ще липсва на литературата ни. Затова нека Бог да го постави на най-светлото си място!/
Това не променя обаче факта, че в родината ни няма истина, а само примитивен интерес. Приятелски връзки и монетарни ползи определят мнението ни за този или онзи човек, за този или онзи факт от миналото ни.
Чета в няколко социални мрежи постингите на хора, които съм последвала или се намират в приятелската ми листа. И изпадам в недоумение, защото вече нямам сили за гняв. Чета например, че при социализма всичко е било отлично или поне много добро. Че сме имали безплатно образование, безплатно здравеопазване, че сме били по-напред в списъка на много класации, че сме имали индустрия, войска, защита на границите и т.н. И че т.н. „Народен“ съд е бил справедлив, защото осъдените били фашисти, а в концлагерите били пращани обикновени криминални престъпници, не политически врагове.
Би трябвало да съм претръпнала. Живея в Германия от почти 34 години и периодично някой ме убеждава, че евреите са виновни за всичко и те справедливо са били наказани. И не, нямало Холокост, това били трудово-възпитателни лагери, където евреите умирали, но от болестите си. Ама не 6 милиона, много по-малко… като цифрите варират.
Слушам всичко това и чакам мига, в който ще мога да вмъкна, че съм българка и че ние сме спасили всичките си евреи, цели 48 хиляди човека. Да го спомена мимоходом и да загубя поредния си немскоговорящ събеседник, който завинаги да се откаже от навика да ме поздравява и заговаря.
Такива хора има навсякъде, но в Германия те принадлежат към простолюдието, а в България – към „елита“. Един изпълнен със самооблажаване жълтопаветен „елит“, който твърди, че Юлия Кръстева не е била ДС агент, защото не е писала сама доносите си. Като че ли всички агенти са оставили тонове писмени свидетелства за делата си, а не са убивали с думи и куршуми.
Знам, че настоящето не е радостно – и в България, скоро и в цяла Европа, а и по целия свят. Има хора, които се грижат за това, те ще се погрижат и в бъдеще да е така. Войни, глад, омраза. Но от тях по-страшно е само едно – да се самозалъгваме за миналото си. Да се опитваме да го разкрасим, променим, поправим, да го премоделираме по наш вкус. Да го пренапишем така, че да е удобно за приятелите ни, за хората, които ни уреждат удобно живота, на които дължим титли, привилегии и материални блага.
Доносите на агентите са скрити от нета, папките им – прочистени. Скоро те ще си заминат и от живота, той не е безкраен. Коритаров вече не е тук, Богданов също отпътува, други са кандидат пътници. Но на земята ще остане да властва убеждението, че какъвто и егоист да си, колкото и да се грижиш единствено за своето добруване, за кариерата си, за материалното си преуспяване – някой някога ще замете истината за теб под килима и ти ще засияеш в светлината, поставена от слугите ти по небесната стълба.
За Юлия Кръстева ще се знае само, че е била световен учен – така, както днес четем в интернет пресата, че Коритаров е бил голям ерудит, велик журналист и много почтен човек. Нито дума за доносите им, за пречупените човешки съдби, една от които е бащината ми, друга – тази на чичо ми. Те ще останат в спомените като криминалните престъпници от остров Персин. Или като фашистите, заслужено осъдени от „Народния“ съд.
Казват – историята се пишела от победителите. Нищо, че понякога те са лъжци, убийци или обикновени крадци на достойнство и истина. Защото честните и почтени хора рядко побеждават на тази земя, а най-често грубата сила на подлеците и варварите.
Кои сме ние, че да променяме ТЯХНАТА история, написана с пистолети, калашници, бомби и кръв?! С прочистени досиета на егоисти, доносници и мошеници?! С изгорени архиви и скрити зад завесата на времето престъпления?
Оказа се, че хората, които губят битките по дати като Девети септември, ги губят завинаги. А в годината има 365 дена, и те всички до един могат да се окажат Девети септември.