Павета.
Остроумен саксофон.
Акация в стъклото ми наднича.
На този тъй банален градски фон –
Вергилий, Данте, „Ад”;
…и Беатриче.
Увличам се.
Обичам да чета.
Балконът ми е приказна читалня
с охлузени сандъчета цветя,
с чаршафи бели,
вейнати прощално.
Смрачава се.
Започва да вали.
Сред трясъци
следобедът клокочи.
От клаксони главата ме боли,
а пъкълът от книгата изскочи.
Градината след миг обезумя.
Дърветата неистово се люшкат.
Дъждът покрива цялата земя,
а после се превръща и в градушка.
Порои.
Полудели същества
оглеждат се на Луцифер в окото.
Влютено от човешките дела,
неистово се вихри естеството.
Отсъства от пейзажа любовта.
Възраждащият лъч е празнодумство.
Поредната предчувствана беда.
Поредното наказано безумство.
Но тази буря също отгърмя.
Остави ни фасади разломени.
От пъкъла изплуват небеса
и улици съвсем обезлюдени.
Възкръснали
над мътните води,
кубетата на Невски
поздрав пращат
и светли беатричени коси –
върбите в парка –
вятърът поклаща.
……………………..
НЕ ПИШЕТЕ КРАСИВО, ПИШЕТЕ ЗАПОМНЯЩО СЕ.
„ПАМЕТ ЗА СТИХОВЕ“ Е РУБРИКА ЗА ПОЕЗИЯ, КОЯТО СЕ ЗАПОМНЯ.