Силвето, бе, силвето. Как коя, силвето от чалготеката „Площад Славейков“, която смело си заработва следващата наградка. Отново залепена с голи ненки на амбразурата, тя брани статуквото от посегателството на тълпите. Охранява началството – този път господаря си Карабашлиев. Той и Вазов хулиганствал, че и Алеко, за Захари Стоянов да не говорим. Вкарано в такава височайша компания, началството е оневинено и може да пристъпи към издаването на следващата силвиева песнопойка. Или да предложи бранителката си за нова наградка – на слугите трябва да се плаща.
Няма лошо, бе! Тъкмо силвето ще си купи налакътници и наколенки, за да може безболезнено да лази по пода на началническите кабинети. Паркет, паркет, ама и той убива, да знайте!
В битката срещу враговете на статуквото силветата впрягат всички възможни негативни съществителни: „пуритани“, „тълпа“, „еснафи“, „традиционалисти“, „завист“, „старци“, „дядовци“ и т.н. Не, бе, силвето не е просто и глупаво, или поне не е само това. То е преди всичко продажно и там е изворът на неговата немощна мисъл и звънтяща глупост. Винаги така се получава, когато някой ти плаща, за да мислиш по определен калъп. Живяхме ги тези времена, знаем ги.
Далече в миналото останаха епохите, коментирани от Рада Барутска така: „Най-често в тях до такава степен си личи, че авторката всячески се криви, за да не стъпи на нечии чувствителни пръстчета, че на читателя му става неудобно и бърза да извърне поглед.“ Годината е 2019 и авторката /силвето, бе, силвето/ е все още в обсега на нежното ухажване на началствата. Тя е беззъба лисица, облечена в костюм на лъв, за да плаши гаргите.
Където не достига ум, властват инстинктите.
Силвето инстинктивно е усетило за тези 4 години, че началствата искат нещо повече от ухажване. Те се нуждаят от една войнствена амазонка, която да ги брани с меч и… цукало. Мечът е за камуфлаж и издигане на престижа й пред шефовете, цукалото – за да се замерят със съдържанието му опонентите на тези шефове. Лисичите инстинкти са показали на силветата пътя към кокошкарника. Следвай мириса на парите!
Гогите и Захарите гнусливо подхвърлят на слугините си по някое и друго позлатено гъше перо и някоя двадесетолевка в отговор. Те са заети хора, а и парите им трябват на самите тях. Включително и народните пари – те предпочитат да ги усвояват сами, вместо да ги харчат по силвета. От време на време им подхвърлят по някой и друг крайщник – и толкова! За този сух комат силветата са готови да служат още по-предано и всеотдайно, другата алтернатива е глад. Гладната смърт на множество български интелектуалци е в състояние да уплаши и къде по-твърди характери от рицарките на цукалото.
Тук няма да се спираме на стиховете на силвето, това вече е направила Рада Барутска в „Пеат некогаш“. Щяхме само да споменем, че подобни стихове пишеха отличничките от езиковите гимназии в кръжока на Недялко Йорданов преди повече от половин век, но Анжела Димчева ни е изпреварила, окачествявайки ги като „ученически опити„… така че няма да наливаме повече масло в огъня. То не може Господинов и Карабашлиев да са ти литературен хоризонт, и да стигнеш по-далече от село Христо Милево, Пловдивско.
Следването на статуквото и плуването по течението са завлекли в океана множество писатели, та силвето ли ще им се опре! Игричките на обективност са за баламите, всички знаем коя е печелившата тактика в България: слугуване, поклони и пируети на леда. Нагледахме им се в соца, сега те ни идват в повече, но кой ли ни пита нас!? Не защото сме ясновидци, а защото знаем какво е литература, и особено какво не е.
Силветата са нарицателни имена, не им трябва главна буква. Все по жицата, все по жицата, родни наши слугинчета – ще пипнете някога бялата гарга и тя ще изпълни желанията ви. Пък тогава можете да стигнете и до столевка, господарят е милостив!