ОТ 1984 В ПРЕКРАСНИЯ НОВ СВЯТ

Фейсбук е територия на несвободата и фантазното живеене. На хора, не просто скъсали с реалността, но явно никога нямали контакт с нея. Почти не чета вече там, то и няма какво. Освен циганското порно, с което се упражнява сексуален тормоз над жените, не остана почти нищо друго. Фейсбук са строги съдници, когато става дума за правата на цигани и негри, на лесбийки и педерасти, но нехае за хетеросексуалните мнозинства и изпитанията, на които ги поставят всеки ден тези терористични „малцинства“. Какво да се прави, това е част от новата лява диктатура, която безмилостно упражняват над нас от десетилетия всякакви перверзни откачалки.

Българите, както винаги, сме разделени на два враждуващи лагера и там. Първите славословят комунизма. Добре сме си живеели тогава. Индустрия, макар и с остаряла техника, зловещо замърсяваща околната среда. Безплатно здравеопазване, макар и на ниско ниво. Образование, което не струваше пукната пара извън България, че и в нея. Работни места за всички – за 150 лева месечно, но с възможност да се краде. Обезправена интелигенция, възпитана в послушание и покорство, но в замяна на това сита. Непокорните – скрити в затвори, психиатрии и концлагери – да не ни развалят хубавия строй. Посредствеността – партийно издигната в култ и вечно на власт. Съветска диктатура навсякъде.

Как да не страдаш по такова хубаво минало!? Особено след като скочихме от 1984 направо в Прекрасния нов свят.

Че не беше хубаво, по това едва ли има спор, никой разумен човек не се пъха доброволно в резерват на таласъми. Но днес, три десетилетия и повече след промяната, мнозина от нас си задават резонния въпрос – струваше ли си да го заменяме с такова мизерно настояще!? Според някои – да. Но да видим кои са неговите апологети.

Имаше навремето едни такива пъргави дечица. Татковците им бяха посланици, аташета, кореспонденти на вестници по лоши западни държави, които всички дружно трябваше да заклеймяваме като империалистически. Други пък бяха членове на ЦК на БКП, главни редактори на списания и издателства, директори на дотирани държавно предприятия – изобщо – всичко онова, което наричахме „номенклатура“. Отглеждаха ги по езиковите гимназии и после следваха право или международни отношения, а по-тъпите сред тях – български и руски филологии.

Не знам как се случи така, че тъкмо те се оказаха необходими на новото време. Нито бяха талантливи, нито умни, нито почтени. Просто бяха нагаждачи, наследили от родителите си не само безмерна любов към всякакви привилегии, но и гъвкави гръбнаци. Съгласяваха се с всичко, което носеше лек живот и дивиденти. И новите ни господари ги напазаруваха, при това сравнително евтино.

Тези подметки на болшевишки ботуши живееха и преди добре, живеят и днес, и е напълно сигурно, че така ще е и утре. С това някакси бяхме свикнали, всяка диктатура се опира на свои привилегировани групи и слугинажа им.

Неочаквано беше другото. Пропастта, която зейна между тях и останалите хора.

Станахме свидетели на нечувано падение. Не просто икономическо, макар че разрухата и там беше тотална. Тя накара мнозина от хората да страдат по бълващите третокачествена продукция, ала все пак работещи предприятия на близкото минало. Но мълчанието на индустрията беше само малка част от пропадането на страната ни.

Как започна всичко това? Беше лятото на 1990 г. Телевизията излъчи репортаж с една болна от рак циганка, в чиито умъртвено от туморите тяло се бяха заселили червеи. Камерата ги показа, гадините се подаваха от отворите си над гърдите й, сякаш се възмущаваха, че ги осветяват. Бяха десетки, ужасяваща гледка. Никоя болница не искаше да я приеме, бяха я отписали.

За мен така започна новият световен ред, установяващ се по това време и в страната ни.

После свикнахме с ужаса. С ровещите кофите за боклук професори. С просяците. С бездомниците. С изхвърлените на улицата старци. Със замръзналите в студа безпризорни. С отровените или пребити кучета и котета. С мизерията. С безчовечността. С бягството като единствен изход от всичко това.

Свикнахме с диктата на посредствеността. С факта, че пак ни управляват децата и внуците на крадци, убийци и всякакви други червени престъпници. С метаморфозата на пъргавите дечица, станали овластени политдетища. С грабежа. С лъжата. С джендър перверзията и парадите, възхваляващи педерастията и бойлавърството на педофилите. С наградите на посредствените, но удобни на Биг Брадъра и толерирани от него полуинтелигенти. С ислямския терор на щедро импортираните на континента ни паразити от Азия и Африка. Със забранените за произнасяне думи. С диктатурата в интернет. С налагането на единствено „правилния“ начин на мислене – този на глобалистките кукловоди. С омразата към християнството, хетеросексуалността, бялата раса и европейската цивилизация. С потискането на националното чувство в народите. Със зловещата подмяна на историята им – в угода на безродното живуркане в помийната яма на световното безумие.

С едно още не сме свикнали засега. С врещенето на грантомотивирания планктон, че всичко това е прекрасен нов свят, в който всички искаме да живеем. Днес принудата е да отворим Прозореца на Овертон и за тази лъжа. Въпреки че с нея прозорецът ще изскочи от пантите си и ще се разбие на тротоара. Защото всяка лъжа си има своя предел и само апетитите на властелините май са безкрайни.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *