Мила Родино, мила Родино, ти си една лъжеполитическа Комуноидия и лъжекултурна Соросоидия, където почтеният интелигент има само три изхода: бягството, кофите за боклук и гробът.
………………………………………………………………………
„Честно казано, очаквах да получа някакво държавно отличие за моята седемдесетгодишнина, но това не се случи. Не бях изненадан, ала бях малко натъжен. Тогава единствено президентът Румен Радев ми прати освен своите поздравления и знака на президентството.“
Владимир Зарев за неолибералния пасквил „24 часа“
Следват два метра самооблажаващи се хвалби, от нафталинени шкафове се вадят тежки литературни чеизи и тече мазна лига по посока на твърде охранената съпруга от тежка борческа категория и гениалните внученца, които не могат да пишат правилно на български, но може би вече пишат правилно на китайски!?
Този хленчещ за облаги и държавни отличия болшевишки лигльо попадна след десетоноемврийския преврат в своето време. Това беше времето на мутробарока, на изгрева на „серящите гаджета“ и педерастията, на грабежа и унищожението на нацията ни, на възхода на розовите задници, на яловата диктатура на политкоректността, на благоденствието на синовете на комунистическите мародери, убийци и престъпници.
При комунизма диктатурата му подаряваше за рождените дни западни коли и го правеше началник в бутикови литературни списания, но никой не го взимаше насериозно като автор. Днес, в мътните води на напълно отчаяното ни посткомунистическо общество, той лови тлъсти финансови шарани с воня на застояла мутротиня.
Баща му, членът на ЦК на БКП Пантелей Зарев, е един от моралните убийци на великия български писател Димитър Димов. Погромът над романа „Тютюн“, в който сталинистът Зарев активно участва по вълкочервенково време, ограби българската литература от нови талантливи творби, защото след тази азиатска чистка в литературата ни Димов не написа друг роман. И то е не само загуба за нея, но и лична загуба за всеки един читател.
Да, това е същият Пантелей Зарев, който беше изгонен от сладката служба Председател на СБП за финансови злоупотреби с фонда за ремонти на Съюза на българските писатели. Същият, който си пиел кафето с диктатора Живков в деня на неговата детронация.
Димитър Димов не можа да напише нов роман, но графоманите успяха да издадат десетки безумни книжлета, от които за бъдещето няма да остане нищо, освен може би читателското удивление от глупостта на епохата, когато са били накаканизани.
Много е жалко и оправданието им с падналата читателска активност на новите времена. Всъщност, младите поколения най-после разбраха, че си имат работа с розови задници и не си купуват вече словесните им сапунки.
Времето на „промяната“ беше времето на бетонирането на болшевишкото статукво в неолиберална премяна. Тези гнусни десетилетия днес са към края си и дори влюбените в графомани кумчета и кръстничета на мафията не могат да спасят любимците на мутренските години от потопа.
Зарев ще получи накрая своята старопланинска тенекийка с вид на орден, преди сам да ни награди със спиране на безпомощните си псевдолитературни напъни – поради навлизане във времена на старческо слабоумие.
Тези динозаври на болшевизма не научиха най-важното: че за да станеш писател, не ти трябват държавни отличия, хиляди изсмукани от върха на пръстите страници, екскурзии до европейски столици и китни, никому неизвестни градчета, не ти трябват големи тиражи в постсъветски издания, а талантливи текстове, каквито те никога няма да напишат.
Много е похвално, разбира се, че трите щерки нямало да ни измъчват повече със заревската си графомания, но това доказва само едно: че посткомунистическият гювеч е свършил и ще трябва да се търсят грантове извън литературата. Семейство Зареви са специалисти в присвояването на средства и това с голяма сигурност се е предало по генетичната верига, ако не на дъщерите, то поне на гениалните неграмотни внучета.
Във всеки случай литературата ще им бъде благодарна, че ще я оставят на мира поне за едно поколение.