Никога не съм летял с балон, но съм гледал по филмите как, за да се издигне балонът нагоре и да не падне обратно на земята, трябва да се изхвърля всичко излишно. И се изхвърля всичко излишно.
Казах, че никога не съм летял с балон. И веднага се съмнявам – ами ако съм и не помня?
Но да продължим с изхвърлянето.
Изхвърлят се сандъци с дрехи, бъчви с вода, изхвърлят се всевъзможни чували, изхвърля се храна, разбутват се встрани облаците, ако трябва – се пресушава дъждът, а накрая се изхвърлят и хората, които не могат да защитят мястото си в балона и са по-слаби, докато единственият, силният, най-жестокият и най-жадният за полет нагоре остава сам.
И да не мислите, че този, който остане последен в балона, иска да види слънцето като Икар. Не, този последен герой иска просто да се спаси, да отиде на друго място – на някой далечен остров, и там сам да блаженства и да се наслаждава на спасението си.
Жалка работа, нали? Но се случва всеки ден, случва се всяка минута. Всеки миг някъде по света излитат балони, които се реят из въздуха, пътуват кой знае накъде и изхвърлят, изхвърлят, изхвърлят…
Така е и в България – така е и с България. Група новообрязани демократични инквизитори, излетели с вяра и упование в демокрацията и Европа, в митичната атлантическа мечта, летят към изгубения свят, към своята райска Атлантида, която искат да владеят, ако трябва – с оръжие и кръв. Ако трябва – с разсичащи думи и олово.
Тази група модерни йезуити е започнала да ни изхвърля от балона. Изхвърля и се опиянява от самото ни изчезване.
Първо изхвърлят времето. Цялото време на света е лично тяхно. Дори изхвърлено, то ще им принадлежи.
След това изхвърлят историята и личностите в нея. За тях историята е буре с барут и те го изхвърлят.
После изхвърлят живота ни, спомените ни, събитията в живота ни, правото ни да обичаме, да ценим, да помним.
Изхвърлят душите ни, защото душите могат да странстват, да се съмняват, да търсят. И да искат да намерят смисъла.
Изхвърлят гробовете ни, костите ни, паметниците ни. Праха ни изхвърлят от принадлежащия единствено на тях балон на щастието.
Изхвърлят ни като боклучета от кошче и при това очакват, докато падаме, да се радваме и да пеем благодарствено.
Сега е техният ден и сега е тяхната нощ – да изхвърлят. Само че те нямат представа, че балонът изобщо не е излетял и въобще не се е помръднал. И през ум не им минава , че балонът може да се спука ето сега, точно сега, най-късно – след малко.
Мислел съм си какво мога да направя аз със слабия си и немощен глас, със слабото си и немощно писане. Опитвах какво ли не – писах, виках, плаках, предупреждавах, разкривах се и се разголвах като наивник. Станах игленик, боксова круша, а сега съм мушица в ъгъла – мушица в паяжината на ъгъла.
Само едно се сещам – да почна да отписвам. Както съм писал, така да отписвам. Отписването все пак е някакъв изход, нали?
Отписвам страховете си дали ще живея и няма ли да умра без време. Отписвам си инфаркта, високото кръвно, сърцебиенето и паник атаките; лутанията и треперенето, нервите. Отписвам си лекарствата, телефона, телевизора, радиото, писалката.
Отписвам литературата и поезията, които не разбирам и която ми е чужда. Искам си отново сълзите в поезията. И не искам повече никой да ми казва кое е хубаво и кое – лошо. Хубаво ли ми е на душата, значи е това – край, точка.
Отписвам новите цензори и пъдари в литературата. Не искам да си отида от света и още да ме поучават фигури като Едвин Сугарев, Михаил Неделчев и Александър Йорданов. Този последният някога се правеше на литератор.
И отписвам всякакви Теодори и Милени, Божани и всякакви други ментори и менторки на изстрадалата ни литература и морал.
Отписвам бившите си „приятели“ и „колеги“, които за една нощ смениха идеологията си за пари, къщи и за тонове продаден кетчуп, дини и домати.
Отписвам както еничарите, така и новопоявилите се светии.
Отписвам партиите, които се превърнаха в мафиотски фамилии – някои по-големи, други – по-малки фамилии, някои – военизирани батальони, други – цели армии.
Отписвам корумпираните съдии, прокурори, генерали и тайни агенти. Отписвам кметове и съвети, отписвам цялата прогнила стълба на държавата. Отписвам Корнелиевци, Костовци, Филчевци, Борисовци, Станишевци, Кацаровци.
Отписвам Кристалини, Габриели, Радани…
Отписвам СИК-овци, ВИС-овци и нови поборници.
Отписвам факлите, пожарите, огньовете, трионите, брадвите и флексите.
Отписвам лепенките за уста, юмруците в устата, палките по гърба.
И отписвам, отписвам, отписвам, докато накрая стигна и до себе си.
Това последното е най-трудната работа – смъртоносно трудна работа е, но спестява летенето във вид на боклуче.
Вчера моя добра приятелка – умна и талантлива дама, ми каза, че който изчезне от хоризонта на живота, и спират да го помнят, и край. Може и така да е. Най-вероятно е така.
Но се надявам – като наивник продължавам да се надявам, че там някъде – далече-далече – извън хоризонта на събитията – в космическия смисъл на тази дума, в мистичните тайнствени черни дупки, все пак има нещо. Не в хоризонта на живота, а оттатък хоризонта на събитията трябва да има нещо.
Затова не отписвам черните дупки. Надявам се на тях.
А според Стивън Хокинг от тях – на другия им край, излизала по една молекула – по една тайнствена молекула излизала от другия край на черните дупки. Надежда някаква е, нали?
И майка си не отписвам също, и баща си, и рода си, и кръвта си, и семето – и моето, и на цветята в градината. Не отписвам река Вит и мрените в нея, и върбите и шипките около нея, и манастира над селото – горе, в скалите. И оная купа сено край игрището, където целувах първото си момиче. И любовта си не отписвам, която винаги трябва да е някъде край мен.
Гложене
16.12.2023
Бедата ни е, че живяхме прекалено дълго. Целият този парад на лъжата, подмяната, прислужването и подлизурството го изживяхме при социализма. Днес гнилите отроци на продажниците и еничарите, заедно с предания си слугинаж, ни разиграват същия познат до болка цирк, и ние пак трябва да се преструваме, че им вярваме.