Адвокатът беше инструктирал всички да мълчат. И така инструктирани петимата мъжкари не гъкнаха. Очаквах, че Господ Господинов ще поиска думата и ще рече:
„Приятели, за първи път се събираме всички заедно. До този момент се водят престрелки единствено чрез медиите, а е време да си кажем всичко в очите. Иска ми се всеки да изрече своята истина, защото, както е тръгнало, може би оттук насетне вече няма да се познаваме… А не бива, защото всички сме морално задължени на Едвин, че преди години, когато бяхме млади дихатели, ни прие и ни предостави страниците на „Литературен вестник“ за изява. В него направихме не само първите си публикации, но и за първи път усетихме какво е да правиш вестник, да бъдеш редактор, свободен от мнението на главния редактор. Особено ми е скъп Ани Илков, който не само за мен, но и за Данчо, Бойко и Пламен бе повече от университетски преподавател, публичен защитник, откривател, дори го наричаха гуруто на четиримата… С Ирма винаги съм бил в приятелски и колегиални отношения, била ми преподавател, но спрямо мен не се е държала като даскал или назидателен педагог. Благодарение на Владо Левчев, който отговаряше за Свободно поетическо общество, а след като замина за Америка, и на Румен Леонидов – той пое задълженията му на главен координатор на СПО, бяха издадени първите ни книги. Между тях бе и втората ми и най-успешна стихосбирка „Черешата на един народ“. Лично аз не искам нашето издържало проверката на времето приятелство да изчезне мигом, заради няколко емоционални изявления, затова нека да се изслушаме взаимно и да се разберем като писатели, а не само като съучредители, съдържатели или съдружници… Ако не приемете това предложение, начаса си подавам оставката като член на УС на фондацията, ето я, приготвил съм я предварително в писмен вид, и ще помоля адвоката да ми съдейства името ми да бъде по-скоро заличено в съдебното решение. Виждам, че мнозинството от нас не приема заявлението ми, в такъв случай няма какво да правя повече тук и напускам това заседание…“
Ха!ха!ха! Наивни са верующите! Господинов мълчеше като Господ. Той се оказа среден. И ни показа среден пръст, въпреки миловидното му инак публично говорене, изражение, внимателно фото позиране и още по-внимателното му позитивно позициониране. Фалш, талаш и пластмаса – явно пробутвани ни за искреност, умела хитрост, умело лицемерие, а не лична позиция, благо химическо говорене за тъгата, нещата, децата, 68-а година, домашното насилие, плесниците във филмите на соца, драматургия и театър за самия себе си, без да е Евреинов …
Не съм разочарован, а съм разтърсен и отвратен. Това е ли е било истинското съдържание на момчето, което някога (единствено от всички автори, издадени от „Свободно поетическо общество“, дойде при мен и си поиска целия тираж на „Черешата“, за да си я продаде… И си я продаде. И след време пак дойде, за да ме попита може ли да издаде същата сбирка при Божана Апостолова, как стои въпросът с издателските права? Беше почтена постъпка, макар че СПО бе обществено издателство с идеална цел, а не частно дружество, което държи с години издателските права на авторите си. И това ново издание окончателно широко разтвори портите пред него към широката публика… И след това Г.Г. е искал от мен съвети (с братска радост съм се отзовавал) как да постъпи с нелоялни или съмнителни издатели.
През всички тези времена до (31 юли 2016) много често ми се е налагало да го защитавам в различни литературни среди, основанията им бяха универсални, а не художествени, свързани с поведението му на: „Мънкащо същество, на син комсомолец, на младенец, който бозае от цицките на властта, на лице, зад което няма личност, на фин кариерист, който се хвали, че пише романите си в Швейцария и Германия“.
И какво от това, отговарях, не може всеки да е бунтар, посочете ми един писател от неговото поколение, който да е личност с лице, или да не е лице без личност? Какво като го канят в чужбина, хвала Богу, нали е наше момче, българче, нека проправя пъртини, след него ще поемат и други нови дарования…
„Да, ама да си чул да препоръча някого в чужбина, да си чул да каже добра дума за негов връстник, освен да напише общи думи за някой поетичен прощъпулник? Къде преведените му книги са отличени, разпродадени, виждали сме ги в чужбина да се предлагат и преоценени!“
Бяха номинирани в Италия, отвръщам, което е победа, малка, но победа за българската словесност. Радвайте се на факта, че е издаден, а не на факта, че тиражът му не е продаден!, продължавах.
Една позната писателка проследи първата поява на името му в американския печат, която тук нежни журналистки раздухаха до небето, и читателите му, и приятелите му естествено се зарадвахме, че най-сетне и Америка чу за днешната ни литература. Оказа се, че става дума за дребно съобщение, че някакво университетско издателство е пуснало сборник с 15 млади автори под общото заглавие „Бъдещето на Европа“ или нещо подобно. И са изредили имената на всинца, все балкански надежди… Е, отвърнах на моята позната, журналистите обичат сензациите, голяма работа…
А тя: „А защо в студиото той не уточни, че става дума за още 14 автори като него и че заглавието не се отнася само до личното му дело? Ти така ли щеше да постъпиш, а?“ Тук вече ме закова, но се измъкнах: „Да, но аз нямам комплекс за малоценност, мои неща са превеждани на редица езици, имам и три сбирки в чужбина, дори и две поетически отличия, недей да говориш така, ще помислят, че му завиждаш, а не че търсиш светата истина…“ Не зная дали тя ме чу, но не ми стана приятно от премълчаната от Жорето истина. Оказа се, че такъв си бил от малък и нищо не е било случайно…
Друг познат скоро ми писа: „Прочетох във Фейса, че в „Пловдив чете“ Господинов участва с дъщеричката си, че тя е шеф на детско жури за детски рисунки. Горкото дете!„
Не знаех какво да кажа.
Чувал съм десетки признания, че няма мъж, който да дочел „Физиката“ му, че ако не е женското му писане, няма да има толкова многобройни читателки, които ближат масово романите му, както ближат всеки ден по улиците своя любим сладолед… Но не чувах от тези злобари нито един упрек за художествен недостатък, нито за нарушени правила при съчиняването на романи…
И си казвах, какво ли не прави медийната всеизвестност, както и издателските фукни за грандиозните му тиражи… От които единствен у нас Г.Г. живее като професионален писател, в което няма абсолютно нищо лошо.
Преди време ми звъннаха от Пловдив, за да ме питат какво мисля, за нападките на Секулов (виж вестник „Марица“), казах им по телефона, че Г.Г. го чувствам като по-малък брат, като мое близко дете, което не ми е дало повод да не го обичам. Че не е единственият, който е издаван с успех в чужбина, но медиите го харесват и пишат предимно за него, с което вместо да му изпишат окото, му скубят веждите…
Преди много години, много преди Господ да тръгне из странство, се скарах с един поет от Варна, който пръв го унижи в Литернет, а Господ Господинов се обадил на собственика, за да свали това писание… И текстът беше изтрит от сайта. Тази тиха, но много опасна болезненост дори към явно тенденциозната критика ми направи впечатление, но явно не съм си извадил навреме правилните изводи за това, какво се крие зад винаги внимателния към мен млад другар Г.Г. (След като публикувах това твърдение, от Литернет ме опровергаха – текстът на поета от Варна не е изтрит, а в писмото на Г.Г., което не е обнародвано и се пази в архива им, няма такава молба – явно онзи от Варна ме е излъгал за съдържанието на тази молба. Но е факт, че от Литернет са споделили с когото трябва смисъла на получения в пощата им текст.)
Наистина го имах за братле, в литературен смисъл, не само защото разликата в годините ни е точно 15 лета, а и защото лично съм му „прал гащите“ и лично съм му разнасял по книжарниците и другите участия в сборници (виж изданията на СПО с пенчев, дойнов, ефтимов и господин Господ)
Това е. Не изпитвам никакво съчувствие към себе си, както е казано, никой не ме е карал толкова да се очаровам от този другар, че сега да съм разкъртен от поведението му.
Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“. /Цитат от сбирката на проф. М.Н./ Всички уж даваха големи надежди и литературни обещания, но се задоволиха с малките си възможности. Тяхна си работа. Дано ме опровергаят.
Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той не само се простреля в уж десния си ляв крак, но след това се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство с този путьо.
Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарат в грях.
Сбогом, Георги Господинов Георгиев! Бог да те прости!
……………………………………………..