Не харесвах съветския режим. Бях дете, но помня колко ме мъчеше пропагандата. Изливаше се отвсякъде – телевизия, радио, книги, училище, извънучилищни занимания като Ленински дни и всякакви подобни глупости. Дядо ми – земеделец, несвързан по никакъв начин с режима, всеки ден по обяд получаваше вестник „Земеделско знаме“ и сядаше с мен и брат ми да ни разказва за Тодор Живков, министрите и министерския съвет, пленумите, ТКЗС-то и т.н.
Съветската пропаганда бликаше отвсякъде, но почти никой не й вярваше. Бях дете, но усещах, че тази част от реалността ни не е реална, въпреки че дори не съм се чудела защо я има. Бях приела, че е част от публичния живот и толкова. Но вкъщи родителите ми говореха открито за проблемите на онзи режим и от всичките ми близки хора само двамата ми дядовци бяха емоционално свързани с комунистическата идея. Единият ми дядо продължи да вярва в това до края на живота си, а другият разбра, че е грешал и загърби политиката напълно, просто спря да гласува.
Съветският режим обаче имаше едно предимство – беше открит. Знаехме, че са дошли с кървав преврат, знаехме какво се случва с опонентите им, знаехме, че пропагандата им е просто една лъжа, която дори не бих нарекла красива. Нищо красиво нямаше в партизанските истории, колхозническите филми и комунистическите пленуми. Беше потискащо. Но режимът беше открит – всеки беше наясно какви са правилата за оцеляване в онова общество.
Днешният режим е малко по-мек (все още), но се втвърдява непрекъснато и вече не се различава много от онзи. Планова икономика, отворени граници в рамките на затворената общност, липса на честни избори, липса на реално политическо представителство (как пък в България не се появи една партия, която да е за излизане от Европейския съюз!), цензура, социални бонуси и букъри за наши хора и т.н. И най-голямата мъка, отново – пропагандата.
Евроатлантическият режим далеч не е толкова открит, колкото беше съветският. Всичко е обвито в мозъчна мъгла. Хората имат повече механизми за въздействие върху властта откогато и да било – право на протести, оръжия в САЩ, трактори в Европа, свободни медийни канали в Youtube – но са парализирани. По време на съветския режим имаше малко информация, но хората бяха прагматични и имаха ясни ориентири – бяха психически нормални.
Днес има изобилие от информация, но истината е омотана в полуистини, мистификации, пожелателно мислене и откровени лъжи. Псевдотолерантността и самоцензурата създадоха поле, в което всякакви човешки налудности избуяват като в Амазонската джунгла. Самокритиката, високите стандарти, качеството, стремежът към развитие – те останаха в миналото.
Днес всеки е психолог, писател, поет, художник, готвач, лечител и каквото си пожелае. Масовата посредственост не просто изтласка назад истинските таланти – тя агресивно се бори за вниманието ни, залива ни, изцежда и последните ни сили, оставяйки ни без жизнена енергия за важните неща в живота. Така вместо родителите ни, семействата ни – гейове и цветнокожи се наместиха в центъра на нашето битие.
А евроатлантическата пропаганда – тя е черешката на тортата. Сигурно не е по-глупава и по-досадна, отколкото беше съветската пропаганда. Но на фона на свободната информация в интернет и реалните събития се превръща в гротеска. Плащаш двойно повече пари за храната си спрямо година назад, но Виктор и Мира ти казват, че инфлацията намалява и си готов за еврото. Казваш, че не искаш евро – а Лора ти отговаря, че не си разбрал колко богат ще станеш. Виждаш нарастващи групи араби по улиците на София – Цветанка снизходително ти обяснява, че преувеличаваш.
Някакъв вид интерактивна пропаганда се разви в ерата на високите технологии – олицетворява се от медийни лица, които звучат като чатботове и те коригират във всеки момент, в който се отклониш от правата линия. (Преди няколко дни вкъщи Джеф спомена думичката f*ck и телефонът му произнесе с електронен женски глас „Моля да внимавате какво говорите и да не използвате обидни думи“ – и това не е шега.) Хубавото е, че можеш да ги изключиш.
След 45 години съветските хора бяха осъзнали в каква лъжа живеят, живееха в нея, защото нямаха друг избор, и не й вярваха. Може би ни трябват още десетина година, за да осъзнаят и най-неосъзнатите сред нас в каква лъжа живеем днес и да спрат да й вярват.