Беше 1994-а, току що бях завършил ръкописа на един роман. На двайсет и три аз вече имах издадени документален роман и сборник разкази. Може да съм бил и първи от нашето поколение с две отпечатани книги. Все тая. Но в тия мътни времена не знаех какво да правя с „Отиване“ – военният роман, който току що бях написал.
Тогава някой, не помня кой беше, ми бутна телефонния номер на Блага Димитрова. Станалата приживе класик писателка, само преди две години беше си подала оставката като вицепрезидент. Тя ще ти помогне, сръчка ме приятелят.
Три-четири дена по-късно събрах смелост и набрах телефона. След пет позвънявания вдигна самата тя. Страшно се оплетох от вълнение, макар иначе да го играех нагло хлапе. Накрая, все пак, успях да й обясня, че я моля да прочете ръкописа и да си каже мнението. И, о, щастие!, тя прие. Хукнах с ръкописа към стария буржоазен апартамент в уличката край турското посолство. Госпожа Димитрова леко попари възторга ми. Да съм се върнел след три седмици. Цели три седмици да се скитам нагоре-надолу без да знам какво мисли Иконата на българската романистика за книгата ми!
Както и да е, някак минаха тези двайсет дена. Върнах се в дома й. Тя ме покани на кафе в този съдбоносен, според мен, юлски следобед. Поетесата лично поднесе сервиза, донесе ръкописа и седнахме. Големият й котарак мигом скочи в нея. Настана тягостно мълчание. Накрая тя започна.
– Не е лош романът. Стилът Ви напомня на Джон Ъпдайк, който, разбира се, е един треторазреден писател. По-добре се запознайте с романа „Лице“ /нейният бестселър от 1981-а/.
– Два пъти съм го чел – излъгах.
– Това е добре – изгледа ме с известно подозрение Димитрова. – Но ние вече сме подбрали кои са най-успешните от вашето поколение. Ето, например, един Георги Господинов… И сега през есента им организираме международен литературен круиз по река Дунав….
Скоро стана време да си ходя. С ръкописчето под мишница. Обаче друго ми се стори интересно. Кои бяха тия „НИЕ“, които правят литературните круизи, егаси туристическата агенция. После обаче отидох на „Шишман“ да пием бира с момчетата и този вселенски въпрос отиде съвсем на втори план. Повтарях си само, че колкото и бири да врътна, не бива да забравям ръкописа. Бях имал пари да разпечатам един единствен екземпляр. То и затова всъщност толкова се бях изнервил от тия три седмици срок, в който трябваше да чакам да го прочете класическата писателка. Ами ако в това време тя вземе, че умре. И от погребалната агенция го затрият някъде…
Но, все пак, кои бяха „НИЕ“. Случайно разбрах отговора на този въпрос, когато години по-късно Георги Господинов смени Блага Димитрова в Управителния съвет на Фондация „Отворено общество“.
Затова, момичета и момчета, не се гневете излишно, че Гошко забърсал всички кинти за превод от Фонд „Култура“ и отива да се похвали в Стокхолм по тоя повод /чрез най-готината туристическа агенция/. Вие не знаете ли, че „ТЕ“ вече са преценили къде отиват тия пари, че „ТЕ“ вече са „подбрали“ при кого отиват, че „ТЕ“ вървят към истинско, литературно, хм, безсмъртие. Ах, да, и онзи неиздаден роман „Отиване“…”
……………………………………………………..
Бел. ред.:
Това не е единствената грешка на Блага, тя има и други. Но поради напредналата си по това време възраст, тя нямаше много години, за да направи още такива грешки.
Трябва да призная тук нещо. Аз бях сред поканените от нея да работят в новото издание на „Отворено общество“. Даже си подадох документите за работа в „Демокрация“ при Данчо Василев, но като видях кои са назначени там, си оттеглих молбата. Това доказа моята „неблагонадеждност“ да работя и в другото издание. Предложението не се повтори, а и малко след това емигрирах /1991 г./.
Сега се питам какво щеше да стане с мен, ако съдбата ми беше решила друго. Аз никога нямаше да се сработя с бездарни и болни от кариеризъм хора като гошковците и компанията им.
Днес гледам ставащото с изумление. Помийната яма на глобализма се разрасна до море, скоро ще е океан. За мен това не е нещо ново – филма сме го гледали вече със СССР. Изумлението ми идва само от факта, че живея в римейк и филмът се повтаря отново и отново. С нови актьори, но сюжетът е един и същ – някой го е написал сякаш преди хиляди години и историята не може да го промени.
А и защо да го променя, като той й служи така предано!?
Приемам приятелите си с всичките им заблуди и грешки. Блага беше човек и грешеше – като всички хора. Това не намалява моите добри чувства към нея.
Хората остават на кораба и чакат спасителните лодки или потъват с него, когато те закъснеят. Само плъховете го напускат при опасност.
Аз видях как плъховете се изнесоха от живота й, когато тя напусна Президентството. Смятам за особена чест да остана на „Титаник“ под звуците на оркестъра.
Все някой трябва да остане.