РАЗМИСЛИ ЗА КРАЯ НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА
Нашето поколение навлезе вече в седмото десетилетие от живота си. Някои са в началото му, други с тревога изживяват края му, но това не променя особено нещата от миналото и опита от него.
Ние помним социализма. Помним натрапваната ни от съветските „другари“ посредственост. Не е от особено значение къде си изживявал духовната мизерия на онова време – в журналистиката, изкуството, литературата или в производството. Навсякъде там по върховете бяха настанени верни на режима хора, независимо от личните им качества, талантите и възможностите им. Държавна сигурност стриктно охраняваше властта им и наказваше онези, които се отклоняваха от единствено правилния път.
Но, въпреки диктатурата, някои отричащи я или игнориращи я явления все пак успяваха да си проправят път. В момента си спомням две имена – Биньо Иванов и Константин Павлов. Има и други, но за тях ще се сетя може би по-късно. Спомням си за тези двама поети, защото те не се съобразяваха с повелите на времето и неговите правила, а пишеха така, както им диктуваха дарбата и съвестта.
Навярно във всяка област на живота е имало подобни хора – и мнозина са останали неизвестни, защото поведението им не се толерираше и нямаше мощни информационни средства като интернет, които да разпространят разказа за делата им. Но въпреки това някои успяваха да преодолеят информационната стена и да достигнат до повече хора.
За мен е загадка как ставаше това в условията на наистина повсеместната диктатура, но явленията са факт. България и другите социалистически държави допуснаха навсякъде подобни пукнатини в Системата. Нашата страна е преживяла Османското робство и е оцеляла духовно в условията на тотален геноцид. Този опит й помогна навярно и при социализма и неговата диктатура на посредствеността.
Надхитрянето на поробителя и неговия бич е занаят, който се усвоява само в условията на несвобода и робство.
Новите времена се оказаха къде „по-демократични“. В смисъл – те наложиха отново диктатура с желязна ръка, но този път облечена в кадифена ръкавица. Познат похват на обиграните в бунтове на масите западни хитреци. Каквото не могат да победят, те успяват да го купят. За целта освободените от златния „гнет“ доларови хартийки се печатат щедро и безконтролно в метрополията, нарязват се за удобство и се раздават на послушниците в колониите.
Във всяка нация има мързеливи и подкупни хора, които най-често не блестят с морал и талант, и освен това се страхуват от всякакъв реален или физически труд. Тези хора са готови да продадат себе си, майка си, страната си. Друго те нямат за продаване. Колониалистите са обучени да ги разпознават безпогрешно по сервилността, мързела и безличието им. Дори и да има по-талантливи сред тях, те лесно се отказват от тегобите на дарбата в името на слугинството при поредния завоевател.
Но колониализмът се проявява не е само в господството на една страна над друга, но и в една и съща страна, в която малцинството управлява мнозинството. Така че неговият съвременен вариант добре се напасва към неотроцкизма на Херберт Маркузе, който в есето си „Репресивна толерантност“ гръмко обяви, че малцинствата са новият пролетариат. Така се роди едно ново явление, кой знае защо наречено „неолиберализъм“. С либерализма то няма много общо, по-скоро това е гейбрак между раннокапиталистически колониализъм и късен розов комунизъм.
Новата форма на господство е по-коварна и по-обвързваща. Потискат те не само географски чуждите метрополии, но и собствените ти малцинства. Коварното в този процес е, че чрез външен импорт и вътрешна диктатура на перверзията тези малцинства обхващат като болестотворен процес все повече слоеве на страната ти и за няколко поколения се превръщат в мнозинства.
Някои от нас наистина повярваха, че след рухването на СССР идва описаният от Франсис Фукуяма „край на историята„. Оказа се, че либералната демокрация не само не е „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“, но и че не е нито либерална, нито демокрация, а само пореден опит на болшевизма да овладее и пороби света.
Демократическата партия на САЩ стана държанка на Дълбоката държава, загуби „досега си с бялата работническа класа“ и се опита да смаже цялата бяла раса. Слугите й яростно повтарят и до днес мантрата на Сорос, че дейността му била резултат от реализиране идеите на Карл Попър, като крият много по-силното влияние на Херберт Маркузе и неговите призиви за насилствено налагане на диктатурата на малцинствата.
На нас цялата тази противна идеология обаче ни е до болка позната – от чичко Ленин до чичко Троцки.
В услуга на тази „нова“ идеология се стигна дори до смехотворни твърдения, като например това, че негрите са малцинство /броят им в момента е навярно милиарди/, като за целта думата „негър“ беше забранена и извадена от употреба, а на нейно място бяха въдворени с насилие две нови изкуствени словесни конструкции: „афроамериканец“ и „африканец„. Това направи възможно да се скрие чудовищният прираст на черните човешки цунами по света и те да се класифицират като „малцинство“ в САЩ.
Всичко описано дотук имаше своя предистория в отказа от теорията за расите, които в един миг се оказаха „неразличими“. Да, навярно през очилата на политическата коректност те наистина да са неразличими, но за всички останали хора са. Много е трудно да се намерят днес данни за числеността на негрите, както и за техния прираст – това упорито се премълчава и дори крие. Отказът от расите, както винаги, отново обслужва неолиберализма и неговата война срещу бялата раса.
Европа беше докарана до колапс от необолшевиките-глобалисти, а САЩ вървят с бързи крачки към съдбата на ЮАР.
Над тях огромни черни паяци тъкат от десетилетия паяжината на смъртта.
Има няколко отровни съчетания, каквото се оказа и еднополовият брак на колониализма с комунизма. Има и смъртоносни такива.
Особено опасно е съчетаването на негри и ислям – в подобни държави днес няма никакъв шанс за мир и просперитет.
Бях възпитавана в любов към САЩ и Израел. Неолибералната диктатура разколеба силно първата ми любов, но времето затвърди втората – може би защото опознах добре исляма и антихуманната му природа. Той доказа, че историята ще продължи, но в замяна на това светът може да изчезне.
Битката срещу исляма ще бъде на живот и смърт и тя преминава през края на неолиберализма, не през края на историята.
……………………………………………………….
ОЩЕ ПО ТЕМАТА: ТУК