Някой преди време препостна снимката на тези трима мъже писатели. С Христо, уви, се сдърпахме последния път, когато се видяхме. Николай Кънчев беше разпространил поредните клевети по мой адрес и Христо дойде да ме пита вярно ли е, че съм комунистка и пиша уводните статии на в. „Правда“.
Винаги мълчах след поредната гадост на Кънчев, но тогава не издържах. Калчев не беше виновен, но го отнесе, дано ми е простил. И дано Румен Леонидов е набил Кънчев – и заради мен, защото той си го просеше ежедневно.
Другите двама са Виктор Пасков и Боян Биолчев – светли и талантливи хора. Виктор си отиде рано, нека Боян да е жив и здрав още дълги години!
………………………………………………………………….
Според мен – Кънчев не беше съвсем в ред. По едно време ходеше с брадва из СБП и искаше адреса ми, за да ме убива. Бил се разпознал в моя статия, където нито беше споменат, нито визиран. Не знам защо бях влязла в полезрението му, никога не съм се интересувала от него. Всеки ден измисляше по някоя дивотия по мой адрес, една от друга по-безумни. Като емигрирах, емна приятелите ми. Но явно не съм била само аз жертва, след като е ял бой.
………………………………………………………………………..
Всъщност, историята с дивата дългогодишна омраза и клеветите на Николай Кънчев по мой адрес имат едно просто обяснение.. В моя статия бях написала, че хора, чиито книги са издавани по времето на социализма, не могат да се нарекат дисиденти.
Беше 1990 г. и вече се правеха първите списъци на заслужилите борци срещу комунизма. Оказа се, че мнозина наши интелектуалци, между които и писатели, са се натискали да влязат в подобен списък, надявайки се така да получат Нобелова премия, да се разбогатеят и да си харчат парите по Ривиерата. Нали на Солженицин му дадоха, защо не и на тях!?
По-късно небезизвестният хахо Михаил Неделчев, прочул се още под името парола „Бате Мишо“, беше овластен от някакви западни „благодетели“, дали не беше Сорос?, да направи списък на българските дисиденти за международен речник на дисидентите.
И отнякъде се появява някаква неовластена нещастница като мен, която пише тъкмо в писателския вестник „Литературен форум“, че такива като тях не могат да са никакви дисиденти.
Разбира се, аз не визирах вътре тъкмо Николай Кънчев, защото отдавна не ме интересуваше нито какво пише, нито какво издава, но той се почувства потърпевш и тръгна да мъсти с брадва. С една дума – защото аз съм препречила пътя му към заслужените признания и награди.
Така станах комунистка, алкохоличка, скандалджийка, луда, болна от СПИН и други подобни весели неща, които „геният“ разказваше ежедневно по мой адрес. Станах достойна и за брадвата му, а веднъж Кънчев дори накара постоянно пияния Янко Станоев да ме нападне с юмруци във фоайето на СБП, докато говорех по телефона.
Те бяха на три крачки от мен и аз чувах думите на Кънчев, които няма да повторя сега, но от чутото се подразбираше, че съм нещо средно между Месалина, Хитлер и Лукреция Борджия.
Тези клевети продължиха и ги чувах дори в Германия, докато Бог се смили над глупака и го прибра. Научих, че са го предлагали за Нобелова премия, но не му я дали. Разбира се, виновна за това бях отново аз, тъй като Нобеловият комитет навярно е чел мижавия ни писателски вестник и си е казал: „Щом Наталия Андреева мисли така, няма да дадем премията на Кънчев.“
Истината е, че на Запада не му пукаше нито кой от нас е дисидент, нито кой е комунист. Той създаде жълтопаветния планктон от децата на висшия ни партиен ешелон. Издигна си посредствени, но послушни гладници и ги назначи за интелектуалци. Интересуваше се от територията ни, но не и от хората, които я населяваха. Искаше само природните ни богатства и да ни продава боклуците си. За тези, които се съгласиха на играта, имаше награди и пари, другите можеха да мрат.
Чуйте сега воя на лишените от грантове евроатлантически храненици, словесните храчки срещу Тръмп, Ди Ванс и Мъск. Същото беше и през 1990 г., същото ще е и след хиляда години по нашите земи.
Сетих се за тази история, защото преди време прочетох, че бащата на Христо Калчев е бил по същото време в концлагера Белене, когато там са били баща ми и чичо ми и те навярно са се познавали. Научих го много години, след като той си отиде от тази земя и съжалявах, че не му се извиних приживе. Той не беше виновен, просто беше един от повярвалите в лъжите на Кънчев.
Помня как безпомощно реагира, когато го наругах. Беше ми писнало всеки ден някой да ме пита в Писателското кафене нещо от рода на това дали съм комунистка и дали пиша уводните статии на органа на КПСС „Правда“ под името Нина Андреева.
Имаше много наивни хора, които се връзваха на лъжите, има ги и досега. И те налитат с юмруци, колят с брадви, стрелят с пистолети. И няма край.
За тях го написах.